понеделник, 16 май 2016 г.

Пътят е равен на скоростта по времето

Завърши второто издание на Международно Ретро рали България


Автомобилите в шлагерна възраст попадат в интереса на този блог, който е възприел за свой стила на живот с поколенията назад. Това е и причината, поради която „Циферблат“ застана на някои от точките в трасето на едно любопитно и достойно начинание на четири колела. 

„Със своето второ издание, Международното Ретро рали България 
заплашва да стане традиционно”. С тези думи откри пресконференцията преди събитието Камен Михайлов – директор на състезанието и председател на клуб Автотранс Рейсинг Тим”.

Правилата, по които беше организирано тазгодишното издание на ралито са в почти стопроцентово съответствие с тези на Международната федерация за старинни автомобили (FIVA). Малките отклонения от тях са направени от организаторите умишлено и с оглед на факта, че това рали все още набира популярност и... скорост.

По програма събитията се развиха в три дни 
Церемониален старт и преминаване през централната градска част на София в петък – 13 май. Тогава участниците нямаха зададено време, а придвижването им беше част от общия трафик. Целта на този тур беше максимално широка публика да разгледа автомобилите.  
Същинското състезание започна в събота сутринта пред Националния исторически музей, а специалният етап беше дълъг цели 198 км. В третия ден траекторията на събитията се простря върху 77 км.

Тази година 

системата за времеизмерване приложи два способа: 
стандартният – с  фотоклетки, и контактна система за времеизмерване. Разликата в двата метода е чисто геометрична. Фотоклетките засичат предната част на превозното средство, контактната система се задейства, когато я „настъпят” колелата, които се намират по-назад в „анатомията“ на всеки автомобил.  
Времеизмерването на състезанието беше прилагано с точност до стотна от секундата. Според регламента всяко превишение натрупва наказателни секунди, а на първо място се класира екипажът с най-ниско наказание. В правилника е записан и времеви бонус в зависимост от епохата на автомобила-участник. Най-старите коли получават най-голям времеви бонус. За разлика от стандартните автомобилни състезания, тук най-лошият резултат на екипажите във всеки от състезателните етапи не беше зачитан.

По думите на Камен Михайлов 

мощността в този тип мероприятия не е водеща 
Максималната разрешена средна скорост е 50 км/час. Най-важният компонент е точната езда.
На забележка, че регламентът е твърде сложен и изисква високо образование и отличен интелект, Михайлов отговори: „Точно такива качества трябва да притежават участниците в автомобилния спорт. – и допълни – Но в крайна сметка S=V.T“.

Едва ли ще възразите, че състезанието, за което ви разказвам си заслужава. Не само да бъде видяно – ще имате тази възможност още следващата година, но и да бъде осмислено. 

Какви бяха целите на организаторите? Не само да бъде извадено на показ културно-техническото наследство, което е запазено и възстановено. Подобна цел би могла да бъде постигната и чрез провеждането на обикновен парад на стари превозни средства. Смисълът на подобни мероприятия е да покажат уменията на екипажите и възможностите на автомобилите. Стремежът на организаторите е не само да превърнат в традиция това най-голямо по рода си състезание у нас, но и да повишат културата по отношение на дисциплините в автомобилния спорт. Между другото във второто издание на Ретро рали България екипажите бяха 39, а международното присъствие беше представено от македонски, френски и датски състезатели. 


Впрочем ето още нещо любопитно за непосветените в тайните на автомобилния свят: съгласно правилата на международната федерация за старинни автомобили (FIVA) 

за ретро се счита всяка превозно средство, което е навършило 30 години 
от акта на производство. Колкото и да си мислех, че автомобилите остаряват по-бързо от хората, конституцията на FIVA ме опровергава. Лично аз съм абсолютно ретро, разбирайте "стара", макар и в най-младата епоха G. Но да не ви занимавам със себе си. Забравих да ви кажа, че класирането в Ретро рали България беше генерално и според четири състезателни епохи – епоха D - до 1949 г.епоха Е - от 1950 до 1964 г.епоха F - от 1965 до 1974 г.епоха G - от 1975 до 1986 г. 

И преди призьорите да вдигнат купите искам да ви кажа нещо важно. 
Току-що завършилото Ретро рали България 2016 потвърди и правилото, че в подобни мероприятия едни от най-атрактивните и ценни участници са най-старите.  В трите състезателни дни своите сили беше дошъл да премери един Mercedes-Benz 320 cabrio - модел от 1936 г. Видях го. Беше единственият участник в епоха D. Истински красавец е - с хубава кожа и аристократична осанка. Движи се отлично! Влюбена съм в него. И изобщо няма да пресмятам разликата в годините. Формулата е друга T=S/V

...

Класирането по епохи:
Епоха D
Николай Колев и Валентин Тодоров с Mercedes-Benz 320 cabrio (1934 г.) – единствени участници в епохата
Епоха Е
3 място – Цветан Петков и Тодор Кръстев с Moskvich 408 (1966 г.), 2 място – Христо Бабачев и Петър Бабачев с Renault Dauphine (1959 г.) 1 място – Аксел Транбаек и Шинка Маринова с Mercedes Mercedes-Benz 190 D (1959 г.)
Епоха F
3 място – Любомир Гайдев и Антон Кръстев с Porshe 911 1974 г., 2 място – Калин Дедиков и Антоанета Дедикова с Volkswagen Passat (1985 г.) 1 място – Любомир Варайков и Росица Варайкова с Mini Cooper (1972 г.)
Епоха G
3 място – Петя Войнишка и Емилия Емилова Mercedes Mercedes-Benz 230 CE (1981 г.) 2 място – Павел Петров и Светлин Рикевски с Mercedes Mercedes-Benz 190D (1958 г.) 1 място – Пламен Атанасов и Катя Лукова-Атанасова Mercedes-Benz 380 SLC  1980 г.
Специалната награда за най-добър дамски екипаж отиде при заелите петото място в генералното класиране – Петя Войнишка и Емилия Войнишка
Специалната награда за феърплей отиде при Веселин Шишков
Генерално класиране:
3 място Пламен Атанасов и Катя Лукова-Атанасова с Mercedes-Benz 380 SLC  (1980 г.) 2 място – Аксел Транбаек и Шинка Маринова с Mercedes-Benz 190 D (1959 г.) 1 място – Любомир Варайков и Росица Варайкова с Mini Cooper (1972 г.)

Мирослава Иванова

Плакатът на тазгодишното състезание

Атмосфера от пресконференцията преди събитието

Камен Михайлов – директор на Международно Ретро рали България и председател на клуб Автотранс Рейсинг Тим”

Ваня Гюдерова, председател на Български автомобилен клуб „Ретро“ и участник в състезанието като пилот в епоха G
Васил Кубадинов,  зам. -директор на Международно Ретро рали България

Паркингът пред хотел „Хилтън“ – старт-финалът на Ретро рали България 2016
Поколения...

Стартът на официалното награждаване е даден...
Дани и Никол – талисмани на ралито със своите специални купи
Призьорите в епоха D
Призьорите в епоха E
Призьорите в епоха F
 Призьорите в епоха G
 Най-добрият дамски екипаж
 Награда за феърплей
 Победителите в генералното класиране
 Обща снимка
 Участник...
 Участник...
Участник...
Той!

четвъртък, 5 май 2016 г.

Военните водачи - откъс от книгата "Три войни и мир"



 

Трябва да упомена имената и на помощниците на нашия легендарен капитан Дешампем. В батареята си капитанът имаше трима офицери-помощници. Поручик Кънчев от Школата за запасни офицери и банков чиновник в София. Поручик Никола Коларов, действащ офицер от военното училище, родом от радомирските села. Поручик Жак Микелсон, също от запасната школа, син на фабрикант от София, инженер химик, завършил образованието си в Германия. Последният завеждаше домакинската част на батареята, учен и практичен човек. Не беше страхлив, беше храбър офицер, но въпреки това на военната служба гледаше с насмешка, като на детска игра.

Поручиците, които споменах бяха полезни помощници на Дешампем в техническата част на боевете. Разбираха и прилагаха стриктно командите на командира, а през останалото верме завеждаха дисциплината на батареята, която през всичкото време на войната беше на нужната висота. Поручиците се стремяха да импонират на културата на командира – капитан Дешампем. С тези хора ние по братски споделяхме и радости, и скърби. Всички несгоди през цялата война. Още колкото и години да живея, никога няма за забравя тези прекрасни хора. Те доограмотяваха слабограмотните. От големия математик капитан Дешампем, научих опростени много математически правила. Между подчинени и началници нямаше граница. Всеки знаеше правата и задълженията си. През свободното си време разисквахме различни въпроси из областта на науката и културата и по такъв начин обогатявахме познанията си. Ние, войниците, четяхме някои от книгите на офицерите, правехме критики и тълкувание на тяхното съдържание. Живеехме като едно семейство. Иначе как бихме изкарали тези усилни военни години? Така бяхме свикнали един с друг, че като отидехме в отпуск – бързахме да се върнем на фронта, за да видим другарите и началниците си.

Всеки човек от батареята работеше извън силите си и даваше от себе си според способностите си, за да може тя да се представи безупречно и безукорно в боевете. И така, служейки в батареята, с усърдие и преданост, ние служехме на нашето скъпо Отечество.            

 

Откъс от книгата „Три войни и мир“ Из спомените на артилериста Минко Хитров от Балканската (1912 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.)

Автор – Минко Хитров, съставител – Мирослава Иванова, редактор – Тодор Кожухаров

  

 

 

сряда, 2 март 2016 г.

Речта на Ирина


Този текст е връщане назад във времето до... 2011 г. За да го „чуете“ и "разберете“ по-добре, отколкото той е написан, гледайте филма „Речта на краля“ или пък прочетете едноименната книга. И един малко известен факт: този текст беше на крачка от спечелването на европейска награда за журналистика...

 
Ирина Папанчева е била заместник-кмет на София (2006–2007 г.) и отговорник за политики, медии и комуникации в Европейския форум на хората с увреждания в Брюксел (2008–2009 г.). Координатор е на EQUAL-SEE – Експертиза за качество на услугите в Югоизточна Европа. Основател и председател на Българската асоциация за подкрепена заетост (БАПЗ). Основател, пръв председател и понастоящем член на управителния съвет на Сдружение за инициативи по заекването www.zaekvane-bg.com. Съучредител и член на управителния съвет на Агенция за социално включване. Акредитиран консултант и магистър по европейска интеграция и развитие – европейска политика и социална интеграция, от Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel – VUB). Журналист. Лектор и обучител на национални и международни конференции и семинари.

Поканих я на разговор по темата заекване, но бързо разбрах, че срещата ми с нея ще бъде като една от онези дълги и приятни разходки, когато се отдалечаваш повече от обичайното. Колкото повече говорех с нея, толкова повече исках да говоря с нея. Има три издадени книги. Върви страстно по стъпките на аржентинското танго. Пътува много и надалеч. И… заеква, но го долавям само с крайчеца на ухото си. Разбирам, че хората с такъв проблем живеят в своеобразен парадокс. „Ние можем да говорим гладко – казва ми тя, – когато сме сами. Много от нас с роднини или приятели и в неформална обстановка сме способни с часове да „произвеждаме“ гладка реч.“

Ежедневието на събеседничката ми е моделирано от презентации, конференции, заседания, представяния на книги, интервюта и всякакви други активности, свързани с говорене пред микрофон.

„Когато се чух за първи път да говоря по националното радио, се разплаках… Преди това не бих могла да си представя момент, в който, първо, някой ще се заинтересува от мен и дейността ми, за да ме запише по радиото, второ – аз ще се осмеля, и трето – ще чуя интервюто. Беше изключително и се чувствах така не от суета. Същото беше и когато ми платиха първия хонорар за презентация. Бях страшно щастлива и горда. Казах си: „Господи, никога не съм си представяла, че ще получа пари за това, че ще говоря.“ Тогава пък не съм предполагала, че по-късно непрекъснато ще имам презентации и ще се случва да изкарвам много повече пари от това, че говоря, въпреки че пак заеквам.“

Преломът по отношение на заекването

настъпил в нея, когато била на 22 години. До този момент, както казва Ирина, „страдах неистово и предпочитах това никога да не се беше случвало с мен“. Впрочем генерално причината за заекването не е установена. Има теории, които наблягат върху психологически, неврологични или генетични аспекти на възникването му, но няма конкретна доказана причина за появата му. Интересно е и че човек не проговаря, заеквайки. Проблемът се появява по-късно при децата, но много малък процент от заекващите деца остават и заекващи възрастни хора. Затова е изключително важно при появата на такъв проблем в детството да има правилно отношение от страна на родителите. Друга интересна подробност е, че на всеки трима заекващи мъже се пада една заекваща жена. Както Ирина обича да се шегува, заекващите жени са рядкост и това ги прави още по-изключителни.

Днес събеседничката ми е благодарна за това, че е срещнала толкова прекрасни хора от цял свят, които също заекват, и е имала толкова страхотни преживявания с тях.

„Не знам каква щях да бъда сега без заекването, но знам, че моят съзнателен и професионален интерес към хората с увреждания тръгна точно от това. Знаех какво е да си различен по такъв начин и какво е да си дискриминиран. Това разви у мен много силен стремеж към изучаване на правата на хората с увреждания и отстояването им. Следващата стъпка беше да информирам и да дам сила и на други да отстояват своите права. Защото зачитането на правата на хората с увреждания не зависи само от околните, а и от самите тях.“

Последната инициатива на Ирина е

Българската асоциация за подкрепена заетост. Самата тя е основател и председател на асоциацията. Терминът „подкрепена заетост“ означава услуги, които дават възможност на хората с увреждания да бъдат трайно наети на работа на отворения пазар на труда с реално заплащане. Тези услуги предлагат различни видове подкрепа, като намиране на работа и коучинг, осигуряване на помощни средства, които да улеснят лицата в изпълнението на задачите им, специализирано обучение за извършване на работата, индивидуална подкрепа и супервизия. Изследванията показват, че подкрепената заетост дава по-добри резултати за работниците от по-традиционните форми на защитена заетост и че може да бъде приложена към всички хора с увреждания.

Питам Ирина как би убедила един работодател да наеме например човек, който заеква, на комуникативна длъжност. Тя ми отговаря, че човекът, който заеква, винаги ще се старае да компенсира този факт. Той би бил по-усърден и по-дисциплиниран от останалите. Заекването развива у хората с такъв проблем стремеж да покажат, че могат. Работата за тях е поле, в което да докажат, че имат качества. Много от тях са изключително квалифицирани, говорят няколко езика и имат няколко магистратури. Професионализмът няма нищо общо с начина, по който произнасяш думите. Сред хората, които заекват има блестящи професионалисти във всички области, включително и на комуникативни длъжности.

„Освен това – продължава тя – хората, които заекват, се запомнят много по-лесно от хората, които говорят нормално. Когато съм на конференция и дойде време за въпроси, всички вече са уморени и трудно се концентрират и изслушват въпрос, зададен от някой гладко говорещ. В един момент ставам и аз. Започвам да заеквам, задавайки въпрос или правейки изказване… В момента, в който започна да говоря, изведнъж всички се фокусират, слушат и съответно после дори ми ръкопляскат. Случвало се е след такава моя изява при мен да идват хора и да търсят професионален контакт.“

Изразявам пред нея на глас възхищението си, че е успяла да превърне заекването в оръжие. Не, това е грозна дума. Превърнала го е в ефект, в достатък.

„Ако не бях направила това, какво тогава?! Да се самосъжалявам?! Да стоя в ъгъла?! Да си избирам професии, които не са свързани с говор, защото заеквам?! Това не означава, че няма моменти, в които ми е неприятно и когато самочувствието ми спада… Но бързо ги преодолявам и си казвам: „ОК. Днес заеквах повече, тези хора ще си кажат „горкото момиче“ и какво от това? Нека да си мислят, каквото искат. После ще има дни, в които няма да заеквам толкова, и пак ще се чувствам спокойно. Това е положението. Но това не е примирение, а приемане.“

От Ирина запомних още, че големите житейски драми за повечето хора с различни видове увреждания, са

общочовешките драми

Онези, които всички ние преживяваме в личен или професионален план. „Заекването е една точица от цялата ми идентичност. То не е нещо, пред което всичко останало може да се изгуби“ – усмихва се Ирина. Казва още, че харесва у себе си любопитството, това, че е съхранила детинската си почуда от живота.

Знаете ли? Ако сте успели да я чуете през моите уши, много вероятно е вече да сте си казали: „И аз искам да заеквам.“ Най-вече заради това, че е извървяла онзи дълъг път от времето, когато като малка е страдала неистово, че има този проблем, но го е оставила зад красивата си стройна осанка и е извикала: „Аз мога да говоря! Аз мога да говоря!“

Ние сме жени, ако продължим да чуваме гласа на нейния път и ако сме честни, по-скоро бихме си казали: „И аз искам да бъда кралица!“

 

Към слушателите

 Не допълвайте изреченията на заекващия. Само човекът, който заеква, знае какво иска да каже. Допълването обикновено го напряга още повече и изпраща послание за липса на търпение от ваша страна, дори когато намерението ви е било съвсем друго.

 Не прекъсвайте, изчаквайте, когато се получи пауза, защото паузата може да е знак за речеви блок.

 Не се притеснявайте от това, че човекът заеква. Той е събеседник като всички останали. Просто му е необходимо повече време, за да се изкаже. Това нищо друго не означава. Не означава, че е нервен, че е стеснителен, че е комплексар, а просто само че заеква.




Текст Мирослава ИВАНОВА

Снимка Димо ДИМОВ

 



 

 

неделя, 19 юли 2015 г.

Вяра Анкова: Време е да станем телевизия на зрителя

 На 20 юли 1960 г. е излъчена първата новинарска емсия в ефира на Българската национална телевизия. Петдесет и петата годишнина от това събитие се случва в мандата на двадесет и първия генерален директор на телевизията.
"Изваждам" това интервю от архива на списание БЕЛА (и от совя личен архив) и ви препоръчвам да го прочетете до края му и да се насладите на ефира на печатните медии...
И добавям, че едно от най-хубавите качества на БНТ е, че е и подвластна, и неподвластна на времето...

Интервю на Мирослава ИВАНОВА

Снимка ©BeLight STUDIO

 септември, 2010 г.

Била е студентка, когато е дошла тук. Първите й ангажименти са като редактор в новинарския обмен, после като водещ и редактор в „По света и у нас“, кореспондент в Гърция, директор на дирекция „Информация“. Пътят й до десетия етаж в сградата на БНТ, където се намира кабинетът на генералния директор, е започнал преди почти 20 години.
 
Познатото й лице е добър знак за възможността БНТ да излезе от изолация. Опитът й е гаранция за намирането на баланс между качеството и популярността в програмата на телевизията, която тя нарече „телевизия на зрителя“. Личи й, че е с твърд характер и в живота си е взимала обоснования решения. Гледам я и се чудя защо казват, че телевизията изхабява. Усмихната, спокойна и красива е. Не мога да я напъхам мислено в нито един от телевизионните жанрове, които познавам като зрител. Повече й прилича онова, което гърците наричат „одисея“. Или пък самата поезия…
 
„Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, / изпълнен с перипетии и знания. / Итака те дари с прекрасното пътуване. / Но нищо друго няма тя да ти даде. / И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: / тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, / навярно вече си разбрал Итаките що значат.“

Да, да. Откривам я в това гръцко стихотворение на Кавафис. Веднага щом се върна в редакцията, ще го изнамеря цялото…
Подавам й брой на „Бела“, а тя се усмихва на един от анонсите на корицата – „Лоши майки няма“. Казва, че мислела, че е лоша майка, понеже не намира достатъчно време за децата си.
 
– Хм! Госпожо Анкова, вие имате четири деца и сте двадесет и първият генерален директор на БНТ… Има ли лоши генерални директори?
 
– Има. Въпреки че понятието „лош“ е много субективно. Няма да дам примери, но за мен някои от генералните директори на БНТ не са се справили толкова добре, колкото аз съм очаквала. За други – те може да са се справили. Гледната точка е много важна. В телевизията работят страшно много групи хора, не само като поколения, но и като професии. Много е трудно да обединиш толкова възгледи и идеи. Но ако не бъде намерен общият език между тях, се стига до разделение, което излиза извън телевизията и се връща към нея с обратна сила.
 
– Гледката, която се разкрива от кабинета ви, е прекрасна… Стоя пред вас… Наистина имам чувството, че гледам телевизия…

Винаги съм смятала, че така трябва да изглежда едно студио. Не влагаш никакви средства в декор, защото го имаш естествен.

– Но не ви заварих тук…

– Сега всички искат нещо да ми покажат. Идвам от апаратните. Контактът между хората е затруднен, защото сградата е висока и не е строена за телевизия. Трябва да бъдем по-мобилни.
– Като че ли няма генерални директори, които оставят следа върху самата сграда на телевизията?

– Функцията на един генерален директор не би трябвало да остава в сградата, тя трябва да остане като промяна на смисъла на телевизията в съзнанието на зрителя. 
– Но вие сама казвате, че тази сграда не е строена за телевизия?

– Финансовите средства са все по-малко и ние не можем да действаме в такива мащаби, че да опрем до сградата. Въпреки това телевизията не е спирала да инвестира в студиа, в техника. Очаква се Студио 1, което изграждаме сега, да бъде най-модерното студио, което в момента съществува в България.
– Как зрителят ще усети „обръщането“ на телевизията към него?  

Ще търсим мнението на зрителя ежечасно с всички възможни съвременни средства. Непрекъснато цитираме Би Би Си като модел на обществена телевизия и ще дам пример с нея. Знаете ли какъв огромен отдел от хора имат те, който отговаря точно за връзката със зрителя? И защо Би Би Си не се страхува в сутрешния си блок например да покани зрител, който е изразил негативното си мнение за дадена програма или репортаж? И защо не се страхува да покаже разговора между автора на тази програма и зрителя? Всичко трябва да се прави явно и публично. Само в такива ситуации зрителят вижда, че има участие. Всеки от нас трябва да се съобрази с критичното око на зрителя. Това е съдникът и той в момента казва, че БНТ е консервативна, че звучи архаично.
– Как оценявате сайта на БНТ? 

– Нашето интернет лице не е добро. Смятам, че нещата трябва да се изговарят, защото тогава могат да се чуят добри идеи, които можем да приложим. Интернет е другата съвременна платформа, към която всички телевизии се обръщат. Ако погледнем световните изследвания, ще видим, че все по-малко се гледа телевизия и все по-голям става броят на хората, които се обръщат към интернет.
– Да не би да се задава краят на телевизията?

– Телевизията няма да изчезне, но ще промени своите параметри и функцията, която има в монета. Един канал с предавания и зрителят гледа предимно този канал или предимно другия. Зрителят ще си направи собствена програма в момента, в който навлезе по-широко т. нар. съдържание по поръчка (video on demand). В момента, в който навлезе широко този вид услуга, ще е доста интересно как ще реагират телевизиите. Какво ще предложат, за да попадат по-често в програмните схеми на зрителя.
 – Хората казват: „В БНТ все още има много стари кадри.“ Съгласна ли сте с това твърдение?

– В много форуми можете да прочетете: „Аз не гледам БНТ, тя е остаряла телевизия.“ Като не гледаш БНТ, ти не можеш да имаш мнение каква телевизия е тя. Всяка телевизия се променя. Казвам с абсолютна сигурност обаче, че имидж най-трудно се променя. При нас работят много млади хора, но не смятам, че е лошо в БНТ да има служители от години назад. Аз лично имам почти 20-годишен опит в БНТ. Това, което е лошо обаче, е, ако тези служители не са се развили. Ако те не са видели предизвикателствата на новото време и ако самата компания не е инвестирала в това да им ги покаже.
 
– По повод на избора ви за генерален директор се коментира вашата лоялност към БНТ. БНТ не спира да захранва с кадри останалите телевизии, как тълкувате текучеството на кадри?
– Финансовото състояние на БНТ е такова, че не може да гарантира достатъчно добро заплащане на кадрите си и това за мен е недопустимо. В БНТ работят едни от най-големите професионалисти на телевизионния пазар и те не могат да получават тези пари, които получават, защото веднага ще бъдат поканени на други места. Наричат БНТ „телевизията майка“ и тя си остава такава. Обучава кадри, които отиват в другите телевизии точно когато са на върха на развитието си. Това трябва да бъде променено с реформа.
 
– На вас лесно ли ви беше да бъдете лоялна към БНТ? 

– Аз ясно осъзнавам какво ми е дала БНТ и съм човек, който винаги оценява това, което е получил. Но трябва да дадем достоверност и на реалността в живота. Не знам доколко бих била толкова лоялна на БНТ, ако не можех финансово да си го позволя. Не съм човек, който си прави фалшив пиар. За много хора, които напуснаха БНТ, ми е мъчно и в човешки, и в професионален план. Те напуснаха не защото не харесват БНТ, а защото не можеха повече да си позволят да работят в БНТ по финансови причини. Когато един човек създаде семейство, има деца и се сблъска с друга страна на живота, за която преди не е и мислел, че съществува, той дава и други аргументи на своето съществуване. Затова казвам, че БНТ трябва да промени това, ако иска да бъде силна медия на пазара.
От 2000 до 2004 година бяхте корeспондент на БНТ в Атина…

– Аз не бях официален кореспондент, защото БНТ не беше разкрила такъв пост в Атина. Дори имаше известен конфликт между мен и Лиляна Попова, тъй като тя не виждаше смисъл БНТ да има кореспондент. Впрочем тогава дори мислех да напусна и да стана журналист в друга медия. Ето едно отношение на генерален директор, което например ще запомня. Когато имаш обучен кадър, който предлага сътрудничество без никакво допълнително финансово заплащане, а телевизията няма такъв човек в тази държава, не знам как се обосновава решението да кажеш „Не“. Ето защо един генерален директор трябва да познава много добре и професионално обстановката в телевизията.
 – Кореспондентският пост прилича ли на сладките посланически постове?

– Сладък е, ако човекът не е максимално натоварен от дирекция „Информация“. Нашите кореспонденти не могат да се похвалят със завидно спокойно съществуване. Например кореспондентът ни в Германия отговаря за цяла Централна Европа. Ангажиментите на кореспондента ни в Брюксел са видими. Българската обществена телевизия все още няма отворен кореспондентски пункт в САЩ, където е другият център, от който непрекъснато идват новини и информация, и това трябва да се промени. Тежък е моментът с финансирането, не е лесно взимането на такова решение, но според мен то е задължително.
– Как оценявате времето, в което се падна мандатът ви на генерален директор? Ако го сравните с предишните години на прехода? Не са ли по-установени и лесни реалностите сега?
 
– Напротив. Това ще бъде един от най-тежките мандати. Изключително тежка е финансовата ситуация в държавата. Намалени са бюджетите навсякъде, както и на БНТ. Това предполага друг начин на работа, на който никой от работещите в телевизията не е свикнал. Политическата ситуация също е различна. Понякога има напрежение между отделните институции. Както каза един член на УС: „Изтеглихме късата клечка.“

– Семейството ви… Как реагираха на вашето решение?
– Със съпруга ми написахме на един лист плюсовете и минусите по повод на това решение. Повечето бяха минусите. Но и той, и аз си даваме сметка, че понякога невзимането на определени решения би било слабост, нелоялност, дори предателство срещу колегите.

– Наблизо ли живеете? За колко време стигате до телевизията?
Имаме апартамент на „Сан Стефано“ и когато имам важна среща сутринта, оставам там, за да избегна трафика. Преди се смеех, че понеже съм на три минути път от телевизията, винаги викат мен в извънредни ситуации. И сега, като се правят графиците – при извънредни ситуации се гледа кой живее по-наблизо, за да бъде натоварен.

– Някои предричал ли ви е, че ще станете генерален директор на БНТ? Нали знаете, ние сме жени. Не може някой да не ви е гледал на карти, на кафе…
– В интерес на истината – да. Никога не съм се обръщала към гледачки, но в тежки моменти си правя хороскоп. Когато трябваше да се върна тук като директор на „Информация“, а семейството ми остана в Гърция, това беше едно от най-тежките решения в живота ми. Дори по-тежко от това, защото ние бяхме в две различни държави. Тогава си направих хороскоп. Астроложката ми каза: „Това, което сега трябва да предприемеш, не е пикът в кариерата ти.“

– Мечтали ли сте да работите в телевизията?


– Много исках да кандидатствам във ВИТИЗ. Семейството ми не одобри тази идея и аз се отказах. При един тежък инцидент, свързан с много близко приятелско семейство, майка ми отиде при леля Ванга. Между всички неща Ванга беше казала: „Дъщеря ти ще работи нещо, дето ще я гледат милиони.“ Тогава следвах английска филология. Мечтата ми беше да превеждам книги и да си стоя вкъщи пред пишещата машина. Не ми е минавала мисълта да работя в телевизия, нито ми е било мечта. Брат ми работеше дълги години в БНТ. Неговата нервност ме плашеше и си казвах, че на мен ми трябва нещо по-спокойно. Има неща, които нямат обяснение, но се случват.  
 
– На кого сте кръстена?

– Баба ми, майката на баща ми, се казва Вера. Баща ми е имал първи брак и неговата жена също се е казвала Вера. Била е балерина, работела е в операта и я удря гръм в центъра на София. Умира на двайсет и няколко години, бременна. Но според мен майка ми ме е кръстила на собствената си вяра, че ще има момиче. Брат ми е с 19 години по-голям.
 
– С какво сте запомнили баба си?
 
– Тя беше личност, а аз уважавам личностите. Знаеше няколко езика. Ходеше на театрални и кинопремиери. Сама. С братовчедите ми, каквото и да се канехме да отидем да гледаме, винаги питахме нея дали си заслужава. От баба си и от баща си съм наследила любовта към четенето. Мога да прекарам часове в книжарница или библиотека. Не обичам да пазарувам, но последния път се върнах от Америка, където учи голямата ми дъщеря, с нов куфар, пълен с книги. Синът ми прилича на мен в това отношение.
 
– Госпожо Анкова, как бихте анонсирали например репортажа за избирането ви на генерален директор?

– Трябва да помисля наистина… Но мога да ви кажа една фраза, с която приятел ме поздрави за избора ми за генерален директор, доколкото това е нещо, което изисква поздравления. Гласи следното: „Дано ти промениш телевизията, а не тя теб.“ Това непрекъснато звучи в съзнанието ми и смятам, че това ще бъде и мотото за работата ми в бъдеще.  


вторник, 14 юли 2015 г.

"Иначе работи"

три часа в подножието на ботевградската часовникона кула


 
Точно в девет без десет на 14 юли 2015 г. си поръчвам кафе в малко заведение пред  часовниковата кула в Ботевград. Дъждът тъкмо е отброил последните си капки-секунди и разговорите около мен са посветени на времето. „Ще грейне слънце“ – сигурни са и се радват хората.  „Все ми е тая“ – мисля си аз. Дошла съм да видя кулата и всичко е наред, защото вече съм в подножието й.  
Кулата е наистина прекрасна! С три ясно изразени части е. Започва с квадратна основа, изградена от камък, която заема почти половината от цялата височина. Средната част се отличава с вълнообразно огънати стени, които са бели, бели, бели и чудесни. Съвсем прясно са боядисани (през 2013 г.) по Оперативна програма „Регионално развитие“. Тази втора част на кулата е увенчана с изрисуван кобиличен корниз, познат от архитектурата на чорбаджийските пловдивски къщи. Най-високата част е изградена от шест дървени колонки с парапет момежду им, носещи обшито с ламарина кубе в луковидна форма. Кулата завършва с ветропоказател. Красота! Знам, че колкото и да обикалям страните й – циферблат няма да намеря. Часовникът бие на всеки кръгъл час и така указва времето. С нетърпение очаквам да го чуя!



Точно девет часа е. Нищо! Нищо не се чува. Хм. Работи ли този часовник?  
Работното време на фонтаните явно е от девет, защото изведнъж започват да изхвърлят вода. Някак си се опитват за ми замажат очите. Т.е. ушите. Искат да ми отвлекат вниманието, но аз  продължавам вторачено да слушам. Никакъв звън не се чува!
От преминаваща жена си купувам местния вестник – „БОТЕВГРАДСКИ ВЕСТИ плюс“. Винаги си купувам местния вестник, когато съм в такива градчета. Знам, че на страниците ще намеря нещо удивително, на което столичния печат не би обърнал внимание. Предчуствието ми е вярно. Страницата „КРИМИ“ връща читателя към първата половина на миналия век с две невероятни заглавия: „Българин дал отровните рецепти на Агата Кристи“ и „Сократ Киршвенг ползва адска смес от татул и рицин“. Бреййй! Гледай ти! Първият текст обяснява, че прочутата авторка на криминалета е издала и книга с рецепти за отрова и очевидно този българин със странно име я е вдъхновил за начинанието. Вторият текст пространно разказва живота на въпросния Сократ – първият сериен убиец в България.  Ама че работа!


Ставам от кафенето и тръгвам към историческия музей. Благоевградската  е последната часовникова кула, издигната във времената на османската империя. Височината й е 30 метра и това я прави най-високата сред всички кули, строени по онова време. Появта на кулата и съдбата на селището, съществувало по тези земи са дълбоко свързани с делата на високообразования и известен с реформаторския си дух Мидхат Паша. През 1865 г. пашата прокарва път през прохода Арабаконак и свързва София със Северна България. С. Самунджиево се оказва разположено именно на този път. Нарастналото значение на селището кара пашата да го преименува на Орхание – по името на султан Орхан Гази и да го обяви за град, т.е. център на кааза. Местните хора обаче не харесвали новото име на селището си, избягвали да го наричат Орхание и му казвали просто „каазата“. Проектирането и построяването на кулата става по нареждане на пашата, а средствата идват от турската хазна. Изпълнението е на майстор Вуно Марков от с. Врачеш. Първият часовников механизъм, който бил поставен в кулата е работа на тримата братя Димкови, майстори от с. Тешово (Хаджидимовско). Точно него искам да видя в историческия музей, където знам, че се съхранява сега.
Уредничката на музея ме посреща с „Добър ден“, аз обаче й отвръщам с: „Работи ли кулният часовник?“. „Да“ – уверено отговаря тя. „Но чухте ли го да бие в девет часа“ – питам аз. Жената изведнъж се смълча... „Всъщност не го чух да бие в девет часа... Но иначе работи“.
Сегашният механизъм, който „иначе работи“ е на майстора Илия Ковачев от Габрово. Оказва се, че няма как да видя първия механизъм, понеже той се съхранява във фондовете на музея, а не в експозиционната му част.
Нищо.    
Връщам се при кулата, защото наближава десет часа. Фонтаните работят със сигурност. Виждам ги и ги чувам. Изобщо не звъни този часовник. Какво му става? Специално заради него съм дошла.  
Следващият ми разговор е в нещо като коридор, нещо като магазинче... за кафе, цигари, бири и пр. „Часовникът работи ли?“ – питам човека, който продава. „Работи!“ – отогваря ми той. „Чухте ли го да бие в 10 часа“ – питам. „Не...“ – отговаря ми той.
„Но иначе работи“ – мисля си аз.
Питам го какво знае за кулата, а той ми казва, че някъде през 70-те години, по времето на социализма, е имало два поректа относно нейната съдба. Единият предвиждал събарянето й, а другият преместването й незнайно къде...
„Пазите ли ми млякото“. В коридорчето нахълтва една жена.
„Млякото ти е в предния фризер зад бирите“ – отговаря й продавачът.
Жената гледа, гледа, търси, мести. Не си намери млякото.
„Значи колежката го е дала на друг. Ами ти защо не дойде вчера. Който е под крушата – той яде круши“.
Оставам жената с (без) млякото и продавачът да се разправят и отново отивам при кулата. Искам да разбера, когато си под кулата, разбираш ли колко е часът.
Точно 11. Пак нищо.
Гладна съм. Сигурна съм, че в този град можеш да обядваш, както си свикнал, но не попаднах на добро заведение в центъра. Застанах пред една зелена будка и се зазяпах в една прозрачна тенджера, пълна с кюфтета.
„Двойка кюфтета, плюс две салати за гарнитура, плюс две филии хляб – два лева!“
Ха-ха-ха! Жестока оферта! Стомахът ми подсказваше, че трябва да се предам, вместо да се присмивам, и казах „Да“. Масата – мръсна. Столовете – и те. Но кюфтетата! Месни, сочни, леко пикантни, отлично подправени. Прекрасни!  
Всъщност центърът на Ботевград... Абе тези хора, които живеят тук, дали харесват името на града си? Не че е лошо. Но чувстват ли го като свое? Орхание е преименуван на Ботевград през 1934 г. Ботев на колко града всъщност принадлежи? Поетът-революционер някак си не изразява този град. Паметникът му дори не е особено забележим. Центърът на Ботевград е доста голям и разделен на различни малки площадчета. Точно на едно от тях се намира паметникът. Кулата като че ли се намира на най-просторното място в центъра. Тя е определяна от местните като "емблема на града". И много интересно... Забелязвам невероятно струпване на клонове на банки и бюра за бързи кредити. Не ми се струва да са за добро тези банки и бюра там. Приличат на проклета броеница, в която харата са се оплели жестоко.  Местните не изглеждат на хора с пари. Чудя се този пичага с кюфтетата дали успява да си продаде кюфтетата?
Изведнъж чувам силен женски писък. Не знам дали беше толкова силен или просто ушите ми са непрекъснато нащек. На земята, съвсем близо до себе си, виждам ромка, която бързо се изправя. Огромна тумба от същия произход се събират наоколо и почват да викат. Един налита на бой. Не. Двама налитат на трети. Една жена се опитва да им попречи. Аууу! Не видях развръзката, но се надявам в следващия си брой местният вестник да няма актуални криминални новини и пак да „пълни“ с къртещи стари любопитки.
Лоша работа.
В 12 часа вече искам да се омитам от това място, но все още съм в звуковия диапазон на часовниковата кула. Пак нищо не се чува. Както се казва и кмета не мога да попитам дали, аджеба, работи кулният часовник. Знам, че прокуратурата му е вдигнала мерника и иска от него предрочно да напусне поста си...
Иначе този град работи от поне 150 години.

Мирослава Иванова

вторник, 23 юни 2015 г.

Българино, знай своите гени!


 
Разговарям с Евгени ДЕЛЕВ, който ми припомня, че особено детското съзнание винаги има някаква друга, „резервна“ визия за човека. Един оприличава човека срещу себе си на бухал, друг – на лисица… Когато Евгени бил дете и гледал лицето на баба си, винаги виждал в нея… бяла негърка. Баба му, етническа българка, имала тъмночерна къдрава африканска коса. Никой от нейните роднини не изглеждал по този начин. Когато събеседникът ми тествал генетично своята пряка женска линия, се оказало, че тя е африканска. Евгени Делев е инженер физик. Живее във Франция и е администратор на

Българския генетичен проект

Вече няколко години, откакто Евгени абсолютно доброволно и абсолютно ентусиазирано управлява тази инициатива. Става дума за база данни към една от най-популярните в света лаборатории за генетични изследвания – Family Tree DNA. Българският генетичен проект, администриран от Евгени, включва и резултатите на българите, които са се тествали в другата популярна генетична лаборатория – тази на National Geographic. Особеното е, че ако решите да се тествате във Family Tree DNA, резултатите ви ще отидат директно в базата данни на българския проект. Ако го направите в друга лаборатория, резултатите ви ще останат единствено за ваше лично ползване (освен ако сами не ги прехвърлите по интернет) и няма да допринесат за по-големи изводи. Базата от данни е динамична, обновява се всеки ден.

До момента, в който става администатор на проекта, Евгени се е занимавал само с

класическо родословие
и то в юношеската си възраст – описвал е рода си. Впрочем повечето хора у нас разбират генеалогията единствено чрез проявленията на кръвнородовата общност. Много фамилии разполагат с родословни дървета, които проследяват историята на рода до около 200 години назад. Генетичната генеалогия обаче може да ви даде информация за ваши генетични роднини и при това да се върне назад във времето с хиляди години. Съставянето на „картина“ във вид на познатото ни класическо родословно дърво зависи от писмени и устни сведения, които обаче се изнамират трудно, а може и изобщо да не могат да бъдат открити. Съставянето на генетично родословно дърво е въпрос на точни изследвания върху – както обичат да казват генеалозите –

биологичния паспорт
който не може да бъде изгубен. Спомням си думите на един приятел, собственик на бар в родния ми град: „Раждаш се в Троян – пиеш ракия, раждаш се в Австралия – караш сърф.“ Само че е абсолютно възможно роденият до казана с ракия и роденият на брега на океана да са генетични роднини. Разбирате ли колко ценна и интересна може да се окаже информацията от един ДНК тест?

Помолих Евгени за този разговор, защото си давам сметка колко трудно е да бъде осъзнато

понятието „генетичен роднина“
Класическите ни представи за родословие са твърде ограничени и времево, и пространствено. Евгени обяснява, че всеки човек, който се тества, получава карта на миграцията на своя ген, определяне на хаплогрупата, към която принадлежи, и сертификат с характерните мутации на гена. Тестът струва 99 долара. Процедурата по тестването не е трудна. Достатъчно е да влезете в сайта на Family Tree DNA, в раздела двойни географски проекти, в Българския генетичен проект, и да поръчате тестов комплект. След което ще получите два комплекта за тестване, които представляват пръчици с накрайници от текстилна материя. С пръчиците

се натрива вътрешната страна на бузата
после тампончетата от текстилната материя се слагат в шишенца с консервираща течност, които се изпращат на американската лаборатория в Тексас. За резултатите от лабораторния тест се чака няколко седмици. След което получавате специална парола, в която сами бихте могли да видите и анализирате резултатите си в базата данни на лабораторията. Бихте могли и да комуникирате със свои генетични роднини. Евгени е бил помощник на повечето от изследвалите се българи, като им е оказвал съдействие не само при поръчката на тестовете, но и при тълкуването на резултатите от тях. Събеседникът ми обяснява, че генетичната генеалогия е много сложна наука, трудна за тълкуване. Освен това е нова наука, материалите за нея са малко и са на английски език. „Ако човек се залута да чете – трудно и бавно сам би могъл да изтълкува резултатите от теста… – поклаща глава той и продължава. – Първоначално в проекта бяхме аз, съпругата ми и още един човек. После двама приятели се тестваха. Много тестове сме финансирали със собствени средства, но не можем да финансираме тестове за целия български народ. В момента в проекта са включени около 150 души. Генетичните тестове се правят на два основни принципа. Проследяват се пряката мъжка и пряката женска линия. Насърчавам хората да си правят тестове по мъжка линия, защото мъжката линия дава много по-точна информация. От хаплогрупата (стига правилно да се тълкуват резултатите) може да се търси принадлежност не на етнически характер, а на генетичен принцип. Подчертавам това, защото много хора ми казват: „Сега аз ще си направя тест – вие ми кажете турчин ли съм, грък ли съм.“ Това е голяма заблуда. Културата може да се промени, езикът може да се промени, генът се запазва. Човек не трябва да бърка, т.е. да смесва, култура, език и гени.“ 

Генетичният материал се пази 25 години
в лабораторията. Време, в което всеки може да научи всичко, което му е необходимо – чрез допълнително изследване на същия материал и с допълнително заплащане. „Хубаво е повече българи да се изследват. Не е важно само персонално какви сме, а като българи какви сме“ – казва Евгени.

Въпросните изследвания биха могли да хвърлят светлина и дори да разрешат дискусионни въпроси от българската история. Нещо повече – биха могли да разколебаят някои тези, приемани до момента за безспорни. Това разбрах.

И да. Всеки човек прилича на нещо. Един нов възрожденец виждам аз в лицето на Евгени Делев. Прилича ми на Паисий, но не според външността, а по това, което разбирам, че прави.


РЕЧНИК

Генеалогия Историческа дисциплина, която изучава родствените отношения между хората, историята на рода и произхода на индивида.

Генетична генеалогия Приложението на генетиката в традиционната генеалогия. Използва ДНК тестове в комбинация с традиционни методи за генеалогични изследвания.

Хаплогрупа Отразява определена мутация на гена, която се е появила на определена територия и в определен отрязък от време. Хората от една хаплогрупа имат общ прародител. Хаплогрупата се означава с букви. 

Y ДНК анализ Изследва Y хромозомата в ядрата на клетките. Проследява пряката бащина линия и се прави само на мъже, тъй като при жените тази хромозома липсва. Т.е. ако жена иска да изследва пряката си бащина линия, тестът трябва да бъде направен от баща й, брат й, чичо й или племенници и братовчеди по пряка бащина линия.

MT ДНК анализ Изследва митохондриите, намиращи се в цитоплазмата на клетките. Този тип анализ проследява пряката майчина линия и се прави както на мъже, така и на жени.
 

„Седемте дъщери на Ева“
Според Брайън Сайкс, професор по генетика в Оксфорд и специалист в областта на митохондриалната ДНК (генетичния материал, който наследяваме по майчина линия), всички европейци могат да проследят произхода си до една от седем жени предци, които той нарича „седемте дъщери на Ева“. Най-младата от които е живяла преди 10 хиляди години, а най-старата – преди 45 хиляди. Професорът описва изводите, до които е стигнал в книгата „Седемте дъщери на Ева“.Въпреки че някои наричат книгата на Сайкс „приключения на едно момче в научната сфера“ – въпросното заглавие, което не открихме на български език – е важно за развитието на генетичната генеалогия навсякъде по света. Голяма част от констатациите на Сайкс са верни и са устояли на всички нападки. Поддръжниците му казват, че е направил повече в областта, отколкото всеки учен. Книгата му е написана много популярно и за много хора, които са се подлагали на ДНК анализ, тя е била своеобразно въведение в дебрите на генетичната генеалогия. Сайкс е нещо като суперзвезда в областта на генетиката и по-специално в областта на митохондриалната ДНК. Има и собствена фирма за генетични изследвания. 

Мирослава ИВАНОВА